Счетоводно отчитане на финансовите активи в търговска банка „Първа инвестиционна банка” АД

С оглед посочените по-горе законови определения бих искала да дам допълнителни определения, по отношение на основните видове финансови инструменти. В зависимост от тяхната природа, правата на притежателите им и дохода, който носят, ценни книжа се класифицират на дългови ценни книжа и дялови (капиталови) ценни книжа.

Акциите са капиталов финансов инструменти удостоверяват право на собственост върху капитала на емитента. Обикновените акции са типичен пример за инструмент на собствения капитал, тъй като дават на притежателите си правото на остатъчен дял от капитала на емитента, но от позициите на инвеститорите те представляват финансов актив, защото дават възможност да се получават в бъдеще дивиденти - потенциално благоприятно условие. В настоящата доклад те ще бъдат разгледани именно като финансов актив, от който банката получава икономическа изгода под формата на дивидент или разлика в цените. Основният риск при тези инструменти е свързан с изменение на цената в посока противоположна на заетата позиция. Понижаване на цената на акциите би могло да доведе до трайна невъзможност на компанията-емитент да увеличи своята капиталова и пазарна стойност и като следствие да генерира печалба. Акциите са изложени на всички видове риск, което е необходим да се оповести в финансовите отчети на инвеститора. По-специфичен за тези инструменти е и рискът, свързан с отраслова принадлежност - при възникване на проблеми, затруднения в бранша, в който оперира компанията. Поради посочените причини рискът от инвестиции в акции е свързан не само с неизплащане на дивидент, но и с вероятността от капиталова загуба. Допускането на акции до регулиран пазар не гарантира тяхната ликвидност. Инвестициите в акции могат да бъдат както много печеливши, така и много губещи. Те са едни от най-рисковите ценни книжа от така наречените традиционни инструменти. Всяко решение за покупка или продажба на акции трябва да е предшествано от оценка и планиране на потенциалните печалби и загуби.

Дълговите инструменти са финансови  инструменти, чийто притежател предоставя средства на заем на техния емитент, като емитентът се задължава да върне получените средства и да плати лихва на заемодателя за използваните средства при определени условия, определени в проспект на емисията или договор. Към дълговите инструменти се причисляват облигации, полици, сертификати, ипотеки, лизинги и други форми на споразумения между заемател и заемодател. От позициите на инвеститора закупените дълговите инструменти са финансов актив поради потенциално благоприятното условие - правото да се получават лихви. В настоящата дипломна работа те ще бъдат разгледани като такива, от който банката получава определена лихва, а в определен момент им се връща тяхната номинална стойност. Дълговите инструменти също така са изложени на основните видове риск, но най-силно е влиянието на кредитния, пазарния и лихвения риск. Тези инструменти са изложени на риск от неспособността на емитента да посреща плащанията по главницата и лихвите по задължението. Те са изложени и на ценова волатилност, дължаща се на фактори като чувствителност към пазарните лихвени проценти, пазарни очаквания за кредитоспособността на емитента и обща пазарна ликвидност. При покачване на пазарните лихвени проценти стойността на дълговите инструменти пада, по специално тези с фиксирана доходност. Дълговите ценни книжа с фиксирана доходност с по-дълъг срок до падеж по принцип са по-чувствителни на движенията на лихвените проценти, в сравнение с краткосрочните. Борсовата цена на акциите теоретично може да варира в много по-широки граници, отколкото цените на облигациите.

Сред дълговите инструменти  най-широко разпространени са облигациите. Облигациите имат падеж (срок на съществуване) и плащания на лихви в рамките на този срок на фиксирани дати. Поради различията във финансовата стабилност на отделните емитенти, рискът от невръщане на заема е различен. Подредбата на видовете облигации в зависимост от степента на риска от неплащане е следната:

- Държавни облигации- емитирани от правителствата на държави Поради презумпцията, че фалитите на държави са по-скоро изключения, техните дългове се считат за най-ниско рискови.

- Общински облигации- емитирани от общини Макар и по-често негарантирани от съответната държава, такива облигации се приемат за по-сигурни от корпоративните облигации.

- Корпоративни облигации – емитирани от големи дружества, най-често производствени предприятия и банки. Те са носители на най-висока степен на риск, което естествено е отразено и в по-високата доходност, която емитентът е готов да плати, респ.инвеститорите могат да получат.

Освен присъщия за всеки емитент  риск от неизпълнение на задълженията по заема, съществуват най-различни методи за оценка на финансовата стабилност, на основата на които се определя и тъй наречения кредитен рейтинг на емитента. Тези оценки се извършват от специализирани рейтингови агенции. За да бъде взет под внимание кредитният рейтинг трябва да е определен от признати одитори. Печалбата от облигации може да има два източника - лихва и курсови разлики в цената. Паричните потоци също са два вида - от лихви и от главница. Лихвата може да се изплаща наведнъж на падежа, на определен период или да е калкулирана в цената на емитиране (сконтови облигации). Условията на всяка емисия се определят в проспект или друг документ. Най-често лихвените пращания са на 3, 6 месеца или веднъж годишно. Лихвеният процент на емисията може да бъде фиксиран или плаващ. Плаващите лихвени проценти най-често се формират като пазарен индекс /LIBOR, EURIBOR, SOFIBOR/ + надбавка Главницата също може да си изплаща наведнъж на падежа и на определен период. В България най-разпространени са лихвоносните облигации, т.е. такива при които лихвата се изплаща на определена период, като на падежа се изплаща последната лихва заедно с главницата.

Инструменти на паричния пазар са инструменти за краткосрочно финансиране  до 1 година. Тези инструменти се търгуват на местните или на международни парични пазари. Притежателите на тези финансови инструменти са изложени на повечето от основните рискове, описани във втората част на този документ и в частност лихвен и ликвиден риск. От най-популярните инструменти на паричния пазар, свързани с финансови инструменти, са Репо сделките

• Репо (продава-купува) – сделка, при която Банката продава ценна книга на клиента с уговорката за обратното й изкупуване на падежа на репото по предварително определена цена.
• Обратно репо (купува-продава) е сделка, при която банката купува ценна книга от клиента и фиксира цената, по която ще продаде същата книга на същия клиент на бъдеща дата. Характерът на този тип репо-сделка е обезпечено кредитиране, тъй като банката предоставя ресурс на клиента срещу обезпечение от ценни книжа.

При обратните репо -сделки пазарният риск е особено ясно изразен и се изразява в намаляване цената на обезпечението, т.е. стойността на ценните книжа и при чувствително падане на цената се изисква допълване на обезпечението. Правителствата също така емитират краткосрочни инструменти за финансиране на целеви програми – съкровищни бонове. По-често те са с нулев купон и се купуват с отстъпка от номинала. При тях пазарният риск е сведен до минимум, тъй като инвеститорите имат гарантиран доход на падежа.

Деривативите са финансови инструменти, чиято стойност се изменя в отговор на промяната на предварително определена променлива (лихвен процент, цена на ценни книжа, цена на стоки, валутен курс и др.), не се изисква почти никаква първоначална нетна инвестиция и се урежда на бъдеща дата. Деривативът е финансов инструмент, който е производен от стойността на базов актив. В повечето случаи при деривативите не се осъществява търговия или размяна на самия актив, а се сключва договор за размяна на парични средства, активи или друга стойност на бъдеща дата на базата на базовия актив. Най-често срещаните деривативи са форуърдни договори, опции, фючърси, суапи. Инвестирането в деривативи често съдържа голяма степен на риск, затова е необходимо да се оповестява във финансовите отчети. Дeривативите, търгувани на борса, са изложени и на общите рискове при борсова търговия. Извънборсовите деривативни контракти са изложени и на кредитен риск и трябва да се имат предвид конкретните условия по договора.

Форуърдни договори са договори, при които доставката на търгувания актив се осъществява на бъдеща дата при предварително договорена цена и размер. Повечето форуърдни договори не са стандартизирани и не се търгуват на регулирани пазари/ борси. Съществуват няколко вида форуърдни договори, като основните са:

1. Валутен форуърд е споразумение между Банката и клиента, при което валутите се купуват и продават по цени договорени сега, но с доставка на бъдеща договорена дата по т. нар. форуърд курс, без да е необходимо прехвърляне на средства преди уговорената бъдеща дата.
2. Договор за курс по форуърд /FRA Forward Rate Agreement/ - договор, с който се определя лихвен процент или валутен курс за хеджиране на предстоящо задължение за плащане или получаване на суми в бъдещ период от време.
3. Форуърден договор с фиксиран лихвен процент дава възможност за хеджиране на лихвен риск на депозит или заем, който ще бъде направен (или ще бъде изтеглен) в даден бъдещ момент за фиксиран период от време, ако неговия лихвен процент е свързан с краткосрочните нива на паричния пазар.

Суапът е договор, при който страните по него си разменят лихвени плащания или валута. В зависимост от това те се разделят на два основни вида:

 - Валутен суап - Споразумение за размяна на сума в един вид валута с друга, с договореност за обратната им размяна на определена бъдеща дата и при предварително договорен валутен курс, което позволява оптимално управление на текущата ликвидност в необходимата на клиента валута. Основният риск, свързан с този вид суап е рискът от промяна на валутния курс на двата вида валути или само на една от тях, ликвиден риск и риск от неизпълнение на насрещната страна.

 - Лихвен суап - Споразумение между Банката и клиента да разменят лихвените плащания по предварително договорена главница, като най-често едното лихвено плащане е на базата на фиксиран лихвен процент, а другото на базата на плаващ процент, обвързан със стойността на даден лихвен индекс. Основният риск при този вид суап е рискът от промяна на лихвения процент и риск от неизпълнение на насрещната страна.

При опцията купувачът й плаща премия за правото за сключване на определена сделка в бъдещето, което от една страна може да донесе печалба, в случай че пазарните условия са в полза на инвеститора, но от друга страна при промяна на цената в обратна посока - реализиране на загуба, в размер на платената премия.

В практиката на развитите в пазарно  отношение страни се срещат разнообразни финансови инструменти, което е  породило необходимостта от възприемане  на единни правила и изисквания за тяхното счетоводно третиране. МСС 39 Финансови инструменти: признаване и оценяване стандартизира определението на финансовите инструменти като ги дефинира „като договор, който поражда едновременно финансов актив в едно предприятие и финансов пасив или инструмент на собствения капитал в друго предприятие, т.е. те се класифицират като: финансови активи, финансови пасиви и инструменти на собствения капитал (капиталови инструменти)”.

Финансов актив е всеки актив, който представлява първо парична сума, второ договорно право за получаване на парични суми или друг финансов актив от друго предприятие или договорно право за размяна на финансов инструмент с друго предприятие при потенциално благоприятни условия т.е.инвестиции с ценни книжа, трето инструмент на собствения капитална на друго предприятие.От това определение следва, че към категорията финансови активи, изключвайки паричните средства в левове и във валута, се отнасят:основни финансови инструменти като акции, облигации, предоставени заеми; производни финансови инструменти (деривативи) като фючерсни и форуърдни договори, кол и пут опции, лихвени и валутни суапове и др.; комбинирани финансови инструменти , които съдържат едновременно основен и производен инструмент. Всички разгледани от гледна точка на инвеститора. Определението за финансов актив включва няколко основни момента:

1. Признаването на финансов актив  в счетоводния баланс означава, че дружеството очаква да получи  икономическа изгода;

2. Икономическата изгода е във  вид на парични суми, други финансови активи или от инструменти на собствения капитал;

3. Ръководството на предприятието  очаква или възнамерява да  реализира печалба;

4. Определението за финансов  актив предполага, че към момента  на неговото признаване във  финансовите отчети, активът може да бъде надеждно оценен.

За доклада интерес представляват  именно финансовите активи, тъй като се разглеждат финансовите инструменти  от гледна точка на инвеститора-банката.

Финансов пасив е всеки пасив, който представлява договорно задължение за предоставяне на парични суми или финансов актив на друго предприятие; или размяна на финансови инструменти с друго предприятие при потенциално неблагоприятни условия. Към финансовите пасиви по-конкретно се отнасят: задълженията към доставчици и други кредитори, получените заеми - банкови, облигационни, търговски и други, при това както възникнали в предприятието, така и придобити.

Инструмент на собствения капитал (капиталов инструмент) е договор, който осигурява остатъчна стойност в активите на дадено предприятие след приспадане на всички негови пасиви.Инструментите на собствения капитал са обикновените и привилегированите акции (с някои изключения), но наред с тях такива са и някои деривативи като права за покупка на акции, кол-опции и варанти, макар и да не се отразяват балансово. В резултат на тяхното евентуално упражняване от притежателите им емитентът ще издаде обикновени акции.

2. Класификация на финансовите активи

Според МСС 39 Финансови инструменти: признаване и оценяване финансовите активи, с изключение на паричните, следва,се класифицират и отнасят към една от четири категории:

а) финансови активи, държани до падеж.

б) финансови  активи, разположение за продажба.

в) финансови активи, отчитан по справедлива стойност в печалбата или загубата.

г) кредити и вземания, възникнали първоначално в предприятието.

Отнасянето на даден финансов актив  към една от четирите групи се обуславя от конкретния му вид, от намерението  на ръководството на предприятието  по отношение на черпенето на икономическа изгода от актива и възможността това намерение да се реализира докрай. Съгласно счетоводната политика на ПИБ АД инвестициите, държани от банката с цел получаване на печалба вследствие на краткосрочни колебания в цената, се класифицират като инструменти за търгуване, инвестициите в дългови инструменти, за които има намерение и възможност да държи до падеж, се класифицират като активи, държани до падеж, а останалите инвестиции се определят като активи за продажба.